Андрей преглътна трудно, но устата му бе пресъхнала. Момчето все още стоеше пред него, почти неподвижно, сякаш и то беше каменна статуя в тази смразяваща гробищна вечер. Въпросът висеше във въздуха:
— Кой си ти?

Накрая детето отговори тихо, сякаш се боеше вятърът да не отнесе думите му:

— Олена каза… че татко ще дойде. И че не трябва да се страхувам.

Сърцето на Андрей пропусна удар. Олена? Съпругата му? Как би могла да каже това… мъртва? Безсмислено. И все пак… нещо дълбоко в него… сякаш познаваше това дете. Черти. Поглед. Очите му… бяха му познати.

— Как се казваш? — попита тихо.

— Марк… — отвърна момчето и наведе глава.

Андрей отстъпи назад, като ударен. Това име… беше същото име, което двамата с Олена бяха избрали. Когато още мечтаеха за бъдеще. Когато вярваха, че ще имат дете. Момче, което така и не се роди… или все пак?

— Това е невъзможно… — измърмори той, повече на себе си, отколкото към момчето. — Олена… нищо не каза…

Но миналото изведнъж изглеждаше различно. През последните месеци Олена често беше замислена. Изчезваше за дни, казвайки, че «отивала да си почине при майка си на село». Възможно ли е… да е крила нещо от него? Дете? Тяхното дете?

— Къде живееш, Марк? Кой се грижи за теб?