Той бе работил за баща ѝ. Виктор Ковалченко. Легенда в подземния свят. А Иван? Просто един шофьор. Един от онези, които „не задават въпроси“. До деня, в който видя твърде много.

Тогава избяга. Промени името си. Започна на чисто. Обеща си, че никога няма да се върне назад, дори само в мислите си.

А сега, десет години по-късно… дъщерята на Виктор беше в камиона му.

Тя потрепери под одеялото. Иван я погледна — младо момиче, може би на двайсет. Нямаше как да го помни. Тя едва ли го беше виждала. Но дали баща ѝ все още го помнеше?

Мислите му се разбиха от тихия ѝ глас: — Къде… съм?

Иван се наведе: — В безопасност си. В кабината на камион. Спасих те от снега. Какво, по дяволите, правиш тук?

Очите ѝ се разшириха. Сякаш страхът се върна с пълна сила. Опита се да стане, но тялото ѝ още не ѝ се подчиняваше.

— Моля… — прошепна. — Не казвай на никого. Особено не на… него.

Той не отговори веднага. Вместо това, подаде ѝ топлия чай. Тя го взе с треперещи ръце.

— Бягаш от баща си, нали?

Анастасия замръзна. Очите ѝ го пронизаха.

— Ти… знаеш?

— Познавах го. Преди. — Иван въздъхна. — Не ми дължиш обяснение, но ако искаш да изчезнеш… знам как.